(Не) познатият Бенковски – човекът, що даде фаталния знак!
Планината пуста. Дивота и сън е.
Вред пространства голи, бърда, урви, трънье;
в пустинята влада някой гробен дух.
Небосводът гледа уплашен и глух.
Лесовете черни, накрай кръгозорът мяркат се, тъмнеят. Надалеч в просторът орел един плува, бавно се върти над някоя мърша, що му дъх прати; по скалите зеят страшни пукнатини; затулени с храсти — легла на гадини; сипеи безродни, плешиви бърда, стръмнини без дръвье, реки без вода душата измъчват и плашат окото.
Из един там глух дол, обрасъл с глогина, сега върви тихо някаква дружина. Вождът е Бенковски! Бенковски е сам! Бенковски я води в пустинята там; героят, юнакът с мисъл на челото, на подвига знаме, душа на делото, човекът, що даде фаталния знак и цял народ смело тикна с своя крак желязната вволя, железните сили, могъщото слово, що слабий окрили, гласът, който каза: „Вървете! Да мрем! Ставайте, робове! Аз не щъ ярем!“
И ние трептяхме пред тоя глас мощен, пред тоя демон таен, призрак полунощен, който произнесе страшните слова… Той сега вървеше с клюмнала глава.
Другарите му верни, разбити и прашни, мязаха на мощи и на сенки страшни, седемдесет бяха, четирма са днес. Другите паднаха: едни в боя с чест, други в плен срамотен, други пък бегаха, от тяхната участ кат се убояха.
Тъжно те вървяха в заглъхналий мир по пясъка ситни, из дивния шир, с пушки без патрони, и скрака без сила; всяка кост се клати, боли всяка жила; подвигът е труден, пътят е свиреп. Петнадесет дена без отдих, без хлеб скитат се в горите, борят се с тиранът, с пекът, с дъждовете и с треви се хранат, често мисъл мрачна дохожда им тям. Но бързо изчезва; Бенковски е там.
Бенковски ги пази мълчалив и страшен; в бедите поддръжка и пример всегдашен; тоя държи, не охка, тоя е само блед, и гледа на изток, и води ги смело, и бурно се бърчи бледното му чело.
В глава му се блъскат мисли цял пояк и кроежи тъмни, и лучи, и мрак, и ярост отровна кипи му в гърдите за толкоз нещастья, надежди разбити, за толкова жъртви и вяра, и труд, отишли на вятър под натиска лют!
И бунтът пред него като облак чуден фърчи кат от някой ураган прокуден. Накъде отиват?… Изведнъж гръм раздаде се от ближния хлъм.
Кат снопове падат трима другари. Кръв димеща, топла пясъка прошари. Пушекът се пръсна и гръмът мина, кат напълни с екот цяла планина.
Потерята скокна от свойта пусия и шумно изкряска — смелост уловия: тя видя един прав и то кървав, сам! Двайсет пушки мерят изново насам, готови куршуми и огън да храчат.
„Предай се, разбойник!“ — извика водачът, и сганта внезапно загради отвръст сетний неприятел със жажда за мъст, със радост свирепа, с увереност дива, че веч държи здраво плячката си жива.
Тогава ранений прав, трепетен, див, с поглед безнадежден, почти горделив, с пет рани в снагата, при прагът на гроба, кат не щя да падне, както падна роба, гръмна се вчелото и сред гъстий дим падна мъртъв, хладен и непобедим!
И Хаджи Люзгяр бей, главатарят стари, пристъпи зачуден с хищни си другари към таз жъртва силна, към тоз горд юнак, който му избегна с такъв славен бяг, погледна чело му, с топла кръв покрито, и очи му страшни, вперени сърдито, и ръка му, взела револвера с мощ, като че се готви зарад битка йощ, и уста му бледни, открити към свода като че ще винат: смърт или свобода!
И усети почит и трепет, и студ, и викна уплашен: „Кой е тоя луд!“ Но всички мълчаха. Тогаз от земята един труп пошавна, отвори устата, пробуден от сила тайна, непозната, и с глас издихающ, кат ръка простря, „Бенковски!“ продума и тихо умря.”
"Бенковски"
"Епопея на забравените"
Иван Вазов 1881 година
Истинското (рождено) име на Бенковски е Гаврил Груев Хлътев.
Бенковски е смел млад мъж, български революционер, основна фигура в организацията и ръководител на Априлското въстание през 1876 година в IV-ти Пловдивски революционен окръг.
Роден е в Копривщица на 21 септември 1843 година.
Има две сестри – Куна и Василя.
Детството му е тежко, баща му Грую Хлътев, дребен и почтен търговец, умира през 1848 г. и това принуждава Гаврил да спре обучението си след 3-ти клас в Основното Копривщенско училище, а след това майка му го дава да учи занаят – терзийство.
По-късно, неудовлетворен от тази перспектива, става абаджийски чирак, после се отделя от майстора си и сам се залавя с търговия. Обикаля големите пазари в Цариград и на юг из Анадола. Има голям успех, печели и харчи много, но преживява внезапни обрати, които променят мисленето му и отношението му към живота и пътя, който трябва да следва един човек.
Според неговите собствени думи пред Захарий Стоянов, човек трябва да умее да лъже, за да бъде успешен търговец.
В продължение на десет години живее на различни места в Ориента – Смирна, Цариград, Анадола, Александрия, работейки всевъзможни неща.
Една година е бил гавазин на персийския консул и носел такава хубава униформа, че хората го взимали за самия консул.
Говорел седем езика – български, турски, гръцки, италиански, полски, румънски и персийски.
Приемайки името Георги Бенковски, той активно се включва в предприетите от българската революционна емиграция действия.
Ето какво пише Захари Стоянов:
Името Георги Бенковски не е просто случайност. То принадлежи на един полски патриот, заточен от руското правителство на остров Сахалин. Този поляк сполучил да избяга от каторгите и стъпил в Япония. Френският посланик в Едо го взел под своя защита, защото французите и до днес не са отказали още да дават своето покровителство на нещастните поляци. Той дал на поляка френски паспорт, в който се бележело и името му – Антон Бенковски, за да се върне с него в Европа. Антон Бенковски си избрал за местожителство Турция, така също гореща покровителка на неговите съотечественици, и тръгнал за Цариград. В паспорта му се говорело открито, че той е полски емигрант. Когато пристигнал в Диарбекир, срещнал се случайно със Стояна Заимова, познат вече на читателите. Тоя последният, така също заточеник от турското правителство, бил турил вече намерение да избяга. Като си разправил хала на А. Бенковски, предложил му, ако желае, да отстъпи нему френският паспорт, а той да си извади турско тескере. А. Бенковски склонил и продал паспорта на Заимова за 5 лири. С тоя паспорт Заимов сполучил да избяга в Румъния през 1875 година. Когато нашият Бенковски тръгвал за Цариград през същата година, за да го пали, както споменах вече по-горе, то Заимов му дал паспорта на А. Бенковски, и така нашият Гаврил Хлътев бил принуден да замести своята българска фамилия с поляшка.
В Букурещ се запознава със Стоян Заимов и се запалва страстно по революционното дело. През лятото на 1875 година той е включен в групата революционери-подпалвачи на Цариград. Целта на акта е да се предизвика смут в Османската империя. Групата пристига в имперската столица, но не осъществява замисленото поради намесата на граф Н. Игнатиев.
Бенковски се връща в Букурещ, където взема дейно участие в сформирането и работата на Гюргевския комитет, заседавал в периода от 11 ноември до 25 декември 1875 година и взел решение за въстание в България през пролетта на 1876 година.
Според плана на Гюргевския комитет Георги Бенковски е избран за помощник-апостол на IV-ти Пловдивски революционен окръг с център Панагюрище и главен апостол Панайот Волов. Бенковски определено се откроява със своите лидерски качества и Волов доброволно отстъпва мястото си на пръв апостол.
От 15 до 17 април 1876 година осъществява събрание в историческата местност Оборище, за да разбере докъде е стигнала организацията на околните населени места, взели участие в подготовката на въстанието.
По време на преждевременното обявяване на Априлското въстание, на 20 април 1876 година (стар стил) в Копривщица, Бенковски е в Панагюрище заедно с повечето други апостоли. Когато разбира, че в Копривщица вече се бият, той обявява въстанието и в Панагюрище, след което бързо сформира чета и тръгва да вдига и околните села.
Думата СВОБОДА е от женски род, затова и жена трябва да носи знамето.
Райна го е шила, тя е негова майсторка, затова тя ще развее най-напред знамето.
Георги Бенковски
Райна Княгиня извезва главното въстаническо знаме на IV-ти революционен окръг и след това развява редом с Бенковски в първия ден на обявяване на въстанието,
Хвърковатата чета, с която неуморно обикаля целия регион и успява да мобилизира и мотивира много въстаници, играе централна роля във военните действия на въстанието. Към четата се включват даже шестима хървати от Далмация и един немец, които работят на ЖП станцията в Белово. Единият от тях, Стефан Далматинеца, е последният им байрактар.
След жестокото потушаване на бунта в Панагюрския регион, Бенковски и четата се отправят към Тетевенския Балкан.
На 12 май 1876 година (25 май нов стил), след предателство от страна на дядо Въльо, пада в река Костина (историческа местност Костина, Рибарица), пронизан от куршум на баш-потеряджията Рюзгяр Хаджи Ахмед ага.
Главата му е пратена в Ботевград, а след това в София.
Тези събития са документирани от Захари Стоянов в "Записки по българските въстания". Самият автор преживява по чудо организираната им засада.
Къща-музей "Георги Бенковски" в град Копривщица е обявена за недвижима културна ценност (НКЦ) народна старина и архитектурно-строителен паметник на културата с категория национално значение.
Лобно място на Георги Бенковски и паметник на Георги Бенковски са обявени за недвижима културна ценност (НКЦ) паметници на културата с категория национално значение.
Скъпи приятели, следват връзки към всички мои публикации на тема "Априлска епопея"
15 – 17 априлий лето 1876-то и първото българско Велико народно събрание
Изключителна и впечатляваща разходка ви пожелавам!
Commentaires