15 – 17 априлий лето 1876-то – първо Българско велико народно събрание
Свиканото на тези дати събрание е по решение на Гюргевския революционен комитет. Целта – уточняване на въпросите, свързани с хода на подготовката на Априлското въстание. Първоначалната идея е събранието да се проведе в Панагюрище, но поради опасността от разкритие се взема решение то да бъде проведено в някое потайно място.
Димитър Коклев, доверен другар на Бенковски и председател на революционния комитет в село Мечка (днес Оборище), заедно с Петър Гребчев обхождат закътани места и посочват скрития дълбоко в пазвите на Същинска Средна гора планински дол Оборище, който бива одобрен.
Депутатите започват да пристигат на 9 срещу 10 април 1876 г. Настанявани са в дома на Найден Дринов и на съзаклятниците. Нощем, последователно на групи – тайно и скришно, са отвеждани до Оборище, където Волов и Икономов от 12 април се заемат с организирането на стражите, прехраната и нощувките на делегатите.
Бенковски пристига на 13 срещу 14 април. Заседанието започва на 14 и се закрива същата вечер под буря и дъжд. Избрана е комисия, която заседава от 15 април до 17 април.
Събранието е открито с реч на Волов, следва реч на Бенковски, който поставя въпроса да се дадат ли правомощия на апостолите да вдигат въстание и да решават съдбата на населението.
Разгаря се лют спор, но развитието на Априлското въстание показва правилността на искането на Бенковски.
Когато този въпрос е решен, депутатите полагат клетва след молитвата на поп Груйо Бански. Всички депутати единодушно решават да има въстание през пролетта на лето 1876-то. Обсъжда се характера на въстаническите действия и надделява становището за повсеместно въстание във всички центрове на Западна Тракия. Обсъжда се и въпросът за датата на въстанието, като всички се обединяват за датата 1 май лето 1876-то.
В историята съществуват няколко версии относно броя на представителите, взели участие в Оборищенското събрание.
Според чужди документи за Априлското въстание броят на представителите е бил 300 души.
Захарий Стоянов на места ги дава 350, а и много повече заедно със стражата и другите присъстващи на събранието. От това може да се заключи, че на събранието са присъствали много революционни дейци, които обаче не са били редовни делегати, но общият брой едва ли е надхвърлял 150 души.
Тома Георгиев, първи секретар на Бенковски и участник в събранието, пише в своята „Кратка история на Средногорското въстание“ (1901), че присъстващите са били общо 400 души, а представителите – 80 души.
Никола Беловеждов, основавайки се на сведенията, дадени му в затвора от делегата Тодор Душанцалията (от село Душанци), пише в книгата си „Първата пушка“, че на Оборище са били събрани 108 представители.
Самият Захарий Стоянов твърди в „Записки по българските въстания“, че е имало списък на представителите, който се пазел от втория секретар на Бенковски – Тодор Белопитов. След неговата гибел документът попаднал в турски ръце, като вероятно е бил изгубен и затова не е бил публикуван, както това е станало с някои други заловени документи. Захарий Стоянов твърди, че е използвал именно този турски списък при съставянето на своя, в който са посочени 56 представители от 50 селища на IV-ти революционен окръг.
В „История на Априлското въстание“ (1907) Димитър Страшимиров твърди, че Захарий Стоянов си е измислил турския списък. Информация за подобен списък Страшимиров не намира и в Английската синя книга, където се сочи, че броят на представителите е 300. Все пак признава, че списъкът на Захарий Стоянов е верен, и ляга в основата на списъка на самия Страшимиров, където са посочени 65 делегати от 58 селища.
Друг списък на оборищенци има в „Княжество България“ на Георги Димитров. В него са дадени 55 представители от 49 селища, които почти напълно се покриват с данните на Захарий Стоянов.
Освен тези списъци съществуват още няколко, които обаче копират или използват в голяма степен данните от посочените. Единият от тях се пази в архива на Стефан Шишков в ОДА – Пловдив и в него се срещат имена на представители, които са вписани в списъка на Захарий Стоянов. Другият е на Георги Данов в брошурата „Оборище“, където са посочени 68 делегати от 52 селища и който очевидно е съставян въз основа на списъците на Захарий Стоянов и Димитър Страшимиров.
В първото детайлно проучване на състава на събранието – „Оборищенци“ (1972) са посочени имената на 64 представители от 54 селища на IV-ти революционен окръг.
Бенковски държал строго представителите да имат редовно издадени и подписани пълномощни от местните революционни комитети.
Според Захарий Стоянов много депутати имаше, които Бенковски върна още в Панагюрище и Баня, понеже пълномощията им бяха незаконни. Така е върнат карловският представител и председател на местния комитет Васил Платнаров и перущенският Спас Гинев, едва не е бил отпратен и пазарджишкият Иван В. Соколов, който не донесъл някакви статистически сведения и трябвало да похарчи 1 лира, за да изпрати специален пратеник до Пазарджик за данните, а Данаил Юруков се явил като самозван представител на Брацигово и също бил върнат.
На събранието са присъствали и неупълномощени дейци, някои от които след Освобождението претендирали за участие, но формално те са били делегати.
Така според всички проучвания до момента може да се заключи, че общият брой на представители в Оборищенското събрание не е надхвърлял 75 души, които са представлявали около 60 селища.
Върху паметника в местност Оборище са изписани имената на 67 представители, като за това е послужил списъкът на Димитър Страшимиров.
Както се вижда от фото момента, едно от имената върху паметника е изтрито. То е на представителя от село Балдьово – Ненко Терзийски*, който съобщава за решенията на Оборищенското събрание на турския каймаканин в Пазарджик.
Османецът веднага телеграфира за това в Пловдив, Одрин и Истанбул и турската власт предприема незабавни действия.
*Ненко Стоянов Терзийски – Балдьовеца е предателят на Априлското въстание.
Роден е в с. Балдьово (дн. Росен). Делегат на селото в събранието на Оборище, след което докладва решенията от събранието на османската власт в Пазарджик.
Пловдивският мютесариф Азис паша го разпитва лично и веднага уведомява Цариград за ситуацията. Поради тази причина се налага Априлското въстание да избухне преждевременно на 20-ти април, а не по план на 1-ви май (стар стил).
При потушаването на въстанието, положението му пред турската власт допринася селата около Балдьово да не бъдат разорени.
След въстанието за награда му е дадено правото да събира десятъка на селата Щърково и Пищигово.
По време на Руско-турската освободителна война избягва с цялото си семейство в Цариград. След Освобождението, семейството му се завръща в родното село, но Ненко остава в пределите на Османската империя до смъртта си.
С течение на годините местност Оборище става едно от най-посещаваните места в България, където българите изразяват преклонението си пред героите от Април 1876 година.
За 10 годишнината от събитието е решено да се постави знак – каменен кръст. С тази задача се заема Рад Гемиджиев, секретар на комитета в село Мечка.
През 1928 г. Министерството на просветата взема решение да се построи на Оборище паметник. С тази задача е натоварен скулпторът Янко Павлов. Текстът и имената на народните представители е даден от Димитър Страшимиров. Едновременно със строежа на паметника се строяла и паметна плоча, която се поставила на скалите при моста по шосето Панагюрище – Мечка.
Автор на текста и изпълнител е скулпторът проф. Дудулов.
Във връзка със сто годишнината от Априлското въстание е открит паметен знак (мраморна плоча) с послание към бъдещите поколения българи.
Оборище е обявена за историческа местност през 1977 година.
Историческа местност Оборище, където се е състояло Първото Велико Народно събрание през 1876 г., е обявена за недвижима културна ценност (НКЦ) паметник на културата с категория национално значение.
Историческа местност Оборище и къща-музей "Райна Княгиня" са обект номер 36 от 100-те национални туристически обекта.
Всяка година тук на 2 май се провеждат национални чествания.
Как се стига до Историческа местност Оборище?
Историческа местност Оборище се намира в южна България, в северозападната част на област Пазарджик.
Разположена е в близост до път III-801 Вакарел – Панагюрище.
На разклонът на път III-801 Вакарел – Панагюрище за местността има поставена указателна табела с надпис "Оборище", изписано е и разстоянието до целта – 3 километра.
На разклона между двата пътя е издигнат паметник, представляващ стилизиран лъв, под който са кръстосани сабя и револвер.
В случай че пътувате от град Панагюрище към Вакарел, отбивката се пада отдясно.
Историческа местност Оборище отстои на:
100 километра (на около 1 час и 30 минути с автомобил) от столицата
83 километра (на около 1 час и 20 минути с автомобил) от град Пловдив
437 километра (на около 5 часа с автомобил) от град Варна
322 километра (на около 3 часа и 10 минути с автомобил) от град Бургас
8 километра (на около 11 минути с автомобил) от град Панагюрище
Тип на маршрута – изцяло пешеходен. Има изграден обширен паркинг, където да оставите своите автомобили.
Обща дължина – около 2 километра. Пътеката е приятна и лека. Ходи се в сенките на вековни букови дървета.
Времетраене – около час, в зависимост от темпото, с което ходите, а също и от броя и продължителността на почивките, които правите.
Подходяща екипировка – удобни спортни обувки, както и удобно облекло и връхна дреха според сезона.
Ето какво пише Захарий Стоянов в своите "Записки по българските въстания", пристъпвайки за първи път в дебрите на път за историческата местност:
Щом се отбихме от големия път и нагазихме в гората из една малка пътечка, която действително беше хайдушка, защото шумките ни закачаха и от двете страни, чу се глас из краището, без да се види човекът, който ни питаше: "Кой живей?" (Това беше първата стража.) Ние дадохме съответствующата парола и около 25–30 души въоръжени момци изскочиха от пусиите си, които представиха почетно оръжие на войводата, когото познаваха, като си държаха пушките не по солдашки, а на рамо. Тия ни поздравиха с думите: "Да живее България!" (тогава нямаше ура ) — и се върнаха пак на първото си място — гъстата шума. Това същото се случи и на останалите две стражи, които бяха поставени в едно разстояние от половин час място. Колкото потъвахме по-надълбоко в усоето, толкова гората ставаше по-гъста и пътеката тясна. Когато преминахме и третата стража, ние трябваше да оставим вече равнината и да тръгнем без никакъв път от лявата страна на една стръмна долина, из която шумтеше монотонно малка балканска речичка. Тук, на това място, всички трябваше да слезем от конете, защото яздението ставаше решително невъзможно. Освен че гората беше достатъчно гъста, имаше и много дървета, нападали по земята от времето и вятъра, които ми задръстяха пътя със своите сухи клони, вирнати нагоре. Лучите на нощната месечина не можеха да проникнат в това затънтено място и по тая причина пътуванието ни ставаше още по-трудно, защото не можехме да видим где стъпаме и какво има напредя ни. После малко обаче съгледахме напредя си слаба светлина, която едвам можеше да се зърне през листето на гората. Мнозина помислиха, че сме вече стигнали на мястото на събранието, но водачите отговориха, че има още около половина час място; а светлината, която гледахме, не беше друго нищо освен фенери, покачени по дърветата, за да ни показват пътя и лошите места, гдето трябва да бъдем предпазливи. И действително, тук имаше такива стръмнини, в които твърде лесно можеше да се сгромоляса човек, а особено конете. Преди да минем ние, един от депутатите паднал по тия места, на когото главата се пукна на две половини; мисля, че той почина на втория ден още, преди да види нещастникът развяванието на българския байряк! Имаше и много коне, които станаха жертва на това място.
Скоро ние достигнахме до зеленото буково дърво, на което беше окачено малко книжно фенерче. Гореше то преспокойно между другите колосални букове, на които слабата му светлина придаваше фантастически вид. Оттук нататък се виждаха напред ни ред други фенери по левия бряг на долината, които образуваха крива линия и представляваха една градска улица, само с тая разлика, че наместо къщи тук имаше дебели букове с бяла кора, като че да бяха мряморни колони. Ние се провирахме измежду гъстите шумки, които ни шибаха по лицата. До дървото на първия фенер стояха трима-четирма души, нарочно изпратени да ни посрещнат, понеже в Оборище знаеха вече за нашето идване. Тия последните не ни попитаха кои сме, понеже знаеха, че ако бяхме лошави хора, по никой начин не можехме да достигнем до дървото на първия фенер. След като ни поздравиха с обикновеното "да живей!", на което ехото се отражи в кичестите клонове на буковете, тия се изгубиха отпредя ни като вихрушка. Бенковски и тук не можа да се въздържи от своето буйство, без да гледа на поздравленията, които се правеха повечето за него. Той забележи със свойствения нему диктаторски тон на тримата нови водачи, че само на мечки се вика с такъв висок глас и че тия трябва да знаят, че султанът е още господар на тия места. Водачите отговориха, че тия се намират на такова място, гдето и умрелите султани да дойдат, пак не ще можат да ги намерят. Тия последните носеха със себе си друг един фенер, който въртяха във вид на колело, за да ни показват где са. Всинца горехме от любопитство да стигнем по-скоро на това чудно Оборище, което вместяваше върховната власт на половината от Пловдивския санджак.
— Ето Оборище! Гледайте там долу в трапа, гдето светят огньовете — каза един от тримата водачи, които се бяха спрели на едно високо място. Напредя ни се представи такава очарователна картина, на която дълго време не можахме да се нагледаме. Посред гъстата шума на високите букови дървета, находяще се между две високи бърда, в най-ниското място, там, гдето тъмнееше като в рог, издигаше се между двете теснини на бърдата голямо светливо кълбо, като че долу на земята да имаше да гори някое здание, на което се отражаваха сами лучите. — Тая светлина е от фенерите и от накладепите огньове — прибавиха водачите. Колкото се доближавахме до светлото кълбо, толкова то ни се виждаше по-голямо и величествено. След малко, когато се навалихме вече към речичката, захванаха да достигат до нас гласовете на депутатите, като се разговаряха помежду си. Един от тримата ни водачи се затече напред да извести в събранието за пристиганието ни. Когато се доближихме вече до същото Оборище, което стоеше напредя ни във всичкото свое величие, осветено с много огньове и фенери, закачени по дърветата, като че да беше театър, и когато видяхме, че депутатите се строят в ред, за да отдадат приличните почести на войводата (т.е. на Бенковски), то и той заповяда на своята свита да тръгне в ред, двама по двама. Както виждате, случаят бе твърде сгоден за свещеник Груя, за да продаде един чалъм, а особено като знаеше, че измежду депутатите имаше мнозина негови събратя-свещеници. Бързо той извади патрахила си, постъкми своите жълтоглави пищови, извади си косата навън, която разпусна по плещите си, изтегли саблята си навън и с кръст в едната ръка смахмузи коня си към Оборище, гдето чакаха около стотина развълнувани сърца. Дружината запя бунтовен марш и последва поп Груя, който стъпи най-напред в Оборище с кръста в ръка…
Блажени минути!…
Щом нашата дружина прегази малката речичка, за която споменах по-горе, и стъпи вече в землището на Оборище, оглушително "да живей!", което се даде от всичките депутати, разтрепера гората. Това "да живей!" се придружи с изгърмяванието на няколко пушки, куршумите на която, подплеснати от клонищата на някое дърво, грозно пищяха над главите ни. Ние преминахме тържествено покрай два реда депутати, с голи ножове в ръка, всеобщо целувание и „добре дошли“ приехме от всичките. И в тая минута, когато здравият разум мълчеше пред самодържавието на чувствата, Бенковски не закъсня да забележи на депутатите, че те не правят добре, като си хабят куршумите на вятъра, които ще дойде време да струват по една жълтица единът. И всичко това се вършеше в турско време, когато числото на шпионската глутница беше увеличено, а правителството бдеше много повече за поведението на своята рая, отколкото други път! По всяка вероятност, читателите може би да се заинтересуват да узнаят нещо повече за местоположението на Оборище; а колкото за духовете на населението, то вярвам, че съм ги запознал вече. Аз не можа обаче да кажа повече от онова, което съм можал да видя и което е останало в памятта ми от него време — отпреди шест години. Желаех да направя нещо по-обширно и по-пълно; но сиромашията не ми позволи да видя втори път Оборище.
Това място се намира в Средня гора на северозапад от Панагюрище, на разстояние 2½ часа. Наоколо са селата Мечка, Поибрене и Петрич. Самото място Оборище е между две високи бърда в долината, от дясна страна на малката речичка, която го мие от едната страна със своята бистро-студена водица. То представлява един трап, голям колкото един обикновен харман, като че нарочно да беше копано в брега за нашата цел. Наоколо е заобиколено с гора, повечето гъсти букови шубраки, а посред е поляна, с три-четири високи бука. Освен върха на противоположното бърдо, което се съзираше тук-там измежду шумата, и една малка част от небосклона нищо друго не можеше да се види от Оборище, като че да беше то гробница. Според свидетелствуванието на Димитра Гайдарджията от с. Мечка Оборище било познато на околните люде само на някои хайдути и ловджии.
Да кажа няколко думи и за изкуствената декорация на Оборище или по-добре залата на Великото народно събрание, гдето после няколко часа щеше да се реши съдбата на стотина хиляди хора. По разпоряжението на Волова и със старанията на някои от депутатите треволигата и попадалите букови листи бяха очистени извътре, а посред Оборище беше построена четвъроъгълна маса за писвание, направена на самото място от доволно гладки букови дъски. Около масата и от четиритях страни бяха направени канапета, така също от букови дървета, отгоре на които беше постлана зелена шума от същото дърво. Върху масата отгоре бяха кръстосани сабля и револвер, между които завзе първо място и кръстът на свещеник Грую. На канапетата насядаха апостолите и някои от по-първите интелигентни депутати, заедно с поп Груя. Вътрешността на тъмното Оборище се осветляваше от 10–15 фенера, покачени по зелените дървета, които даваха най-привлекателната грандиозност на картината. Малко по-настрана, близо до речичката, горяха пет-шест огньове, върху които се въртяха млади ягънца и които със своята топлина движеха постоянно дребните още листовце на дърветата. Скромната речица, която беше единственият приходящ свидетел на нашите действия, и която бе известила вече баба си Марица за всичко чуто и видено в Оборище, шуртеше си по обикновено. Студен ветрец, който идеше откъм нейните източници, там далеч от непроходимите тъмни усои, напомняше ни, че трябва да правим разлика между полето и влажната долина, между белия бук и деликатните череши. Но да оставям историческото Оборище, което си е все Оборище и което всеки интвресующи се може да посети, когато пожелае. Нека продължим своя разказ за ония събития и лица, които днес не съществуват на белия свят вече, отдавна са се преобърнали на черна пръст, на малцина са известни. Може би след време, когато Оборище стане известно, да полюбопитствува някой по-даровит изследовател, който ще опише това священо място с подобающите му се подробности, ще измери неговата височина, ширина и дължина; а сега нека читателите се задоволят и с моите скромни сведения.
Нека захванем най-напред от ония личности, които бяха най-главните виновници на това събрание. Освен много познатите вече на читателите апостоли Георги Бенковски и Панайот Волов, тук беше пристигнал преди два деня нещо и един от сливенските апостоли, Георги Икономов, който беше викан нарочно от Бенковски за войвода в Ново село (старо), както казах вече по-горе. После апостолите идеха депутатите на около шестдесет села на IV окръг. Аз ще дам на някои от тях имената, защото се лаская да вярвам, че историята ще да приеме ако не всичките, то поне една незначителна част от тях.
Тия депутати, избрани и назначени по кьошетата и плевниците, аз ги обожавам сто пъти повече, отколкото днешните белоръкавични депутати, които, докато се изберат, продават ги, и майка и баща, и чест и съвест; които не народът избира, както тия обичат да казват, но техните пиени агитатори, безсъвестните лъжи и подкупвания.
Моите оборищки депутати са ангели, най-честните, идеални личности измежду народа, единствените възнаграждения — искам да кажа, прогонни и дневни пари — на които бяха: грозната бесилка и заптийският камчик.
Подобни депутати българският народ няма да види вече, докато свят пребъде.
Скъпи приятели, следват връзки към всички мои публикации на тема "Априлска епопея"
Изключителна и впечатляваща разходка ви пожелавам!
Comments